Начало / Статии
И все пак разногласията са реалност - какво да правим с тях?
Може да си кажете, че колкото и положително да гледаме на партньора си, няма как да не се случват неразбирателства, няма как да избегнем проблемите и скарванията. Нормално е да имаме различни мнения и да сме готови да се впуснем в битка за тях от време на време. И ще сте напълно прави.
Как да живеем тогава в постоянни разногласия?
Не можем да избегнем различните мнения. Дори би било опасно.
Можем обаче да се научим да излизаме бързо след като сме попаднали в бримката на разногласието, започващо да се превръща в конфликт.
Ще кажете, „лесно е да се каже, но когато другият всеки ден те провокира с грубост, глупост, мързел, незачитане на желанията ти, молбите ти, нежелание да промени това, което те дразни, или просто не ти обръща внимание и не те цени като партньор? Тогава как постъпваш с него?”
Сега ще споделя едно упражнение, което много ми помага да излизам бързо от бримката на конфликта.
Представи си какво би отговорил той на всяка от констатациите ни за него по-горе?
„Не съм груб, просто се отбранявам от нападките ти!
Наричаш ме глупав, заради това, че правя нещата, които ми харесват, само защото ти ги смяташ за безполезно губене на време?
Мързелив съм, защото гледам любимото си предаване, вместо да сгъвам прането?
Искаш да престана да си оставям чорапите в коридора, и затова ми крещиш всеки път, като че ли съм продал детето?”
Интересно, нали? Разбира се, че ние няма да сме съгласни, но всеки има гледна точка и вижда себе си като добър човек, който има основания да прави това, което прави.
Ако на нас постоянно ни повтарят, че сме мързеливи, арогантни, че не вършим нищо както трябва, или просто ни игнорират, смятате ли, че ще се затрудним да измислим аргументи в своя полза? Дори няма да ни хрумне, че тези обвинения според другия имат основания . Откъде-накъде?
Разбирате ли накъде вървим. Всеки смята себе си за прав. И затова, когато вътрешно се подразним силно от поведението или отношението на някой, ние няма да го променим, като му отвърнем с нападка, нито с неприязън, нито с недоволство, нито със заплаха, или бой.
Той ще продължи да смята, че е прав. И ние ще продължим да сме в конфликт.
„Но не можем да не реагираме!” Ще кажете основателно.
Обаче можем да надскочим първичната реакция на несъгласие. Първичната реакция всеки я може.
Овладяната реакция обаче е тази, която ни отделя от животинския свят. Овладяната реакция не означава да не реагираме – а означава да се качим едно ниво над думите на другия (или действията му) – като си кажем, „да, аз съм прав”, и същевременно в главата ни изскача мехурчето, което ни показва, че сме будни и виждаме цялата картина на случващото се (не само тази пред собствения си нос) – и си зададем само един единствен важен въпрос:
Защо и той е прав? (Какво мисли и изпитва той в тази ситуация?)
И да изброим само 3 причини. В никакъв случай не повече, в крайна сметка целта ни не е да забравим основанията за собствената ни правота.:)
След като направим това, вече сме включили в играта и главния си мозък, не действаме първосигнално, и можем да измислим интелигентно повеждане на разговора в посоката, която смятаме за полезна.
Коя е интелигентната посока, когато искате да въздействате на някого да се промени?
Сигурна съм, че имате отлични методи за това. За това ще ви споделя само един, който може да тествате веднага.
Ето една ситуация, която в обичайния случай може да се развие така:
Аз: Плати ли сметките?
Той: Не, забравих.
Аз, с едва сдържан гняв: днес беше последният срок...
Той: Ще ги платя утре сутринта, какво толкова, най-много някакви лихви, няма да спрат ...
Аз: Как може да си толкова безотговорен и вечно да ме държиш в напрежение!... Защо винаги трябва сама да върша всичко?!
Той: Ооо, стига си преигравала. Голяма работа. Все ще направиш от мухата слон. Излизам до магазина да си взема бира и чипс за мача след малко.
Аз: Тръгвай, и може изобщо да не се връщаш да го гледаш тук, явно не те е грижа за нас, мислиш само за себе си...
А в случая с овладяната реакция може вие да я развиете ето така:
Аз: Плати ли сметките?
Той: Не, забравих.
Аз, усещайки, че ме обхваща гняв, и прескачайки през глава въпроса „защо???!!”: Добре, а какво ще правим?
Той: Ще ги платя утре сутринта. Нищо особено няма да се случи от забавянето.
Аз, въздъхвайки с негодувание за пропуска му, но спомняйки си, че има толкова неща, за които го харесвам: Добре, да вечеряме.
Той: Хайде, че след малко започва мача. Ще ти помогна със слагането на масата, а след вечеря ще изляза до магазина да взема бира и чипс. Ти искаш ли нещо за теб?
Аз: Благодаря ти, че се сещаш да ме попиташ. И за масата също.
Той, с усмивка: Харесва ми да си щастлива!
Вътрешният ни диалог е това, което овладява ситуацията. И го прави по най-простия механизъм – изписва на лицето и в действията ни какво е отношението ни към другия.
Вътрешният ни диалог е това, което можем да управляваме, и с което автоматично и незабележимо променяме нагласата на човека срещу нас – без съпротива, без той дори да усети какво се случва. Вътрешният диалог, в който се спираме, след като сме се уловили, че се хващаме в бримката на конфликта, и си казваме: „Виждам, че вече си вътре, но ти управляваш това, което тече в главата ти, и това, което излиза от устатата ти.”
Всеки път, когато усетиш, че си с единия крак в бримката на конфликта, просто можеш да си кажеш:
„Знам какво става, и въпреки, че не ми харесва, и имам право да не ми харесва, избирам да се чувствам добре. Избирам да се чувствам силен, и да излезем от ситуацията с радост. Благодаря ти, че ми напомни!” На вътрешния си буден аз разбира се.
И да излезеш от този вътрешен диалог с усмивката и мекотата на човек, уверен в положителния резултат, или приемащ резултата, такъв какъвто е.
Как да живеем тогава в постоянни разногласия?
Не можем да избегнем различните мнения. Дори би било опасно.
Можем обаче да се научим да излизаме бързо след като сме попаднали в бримката на разногласието, започващо да се превръща в конфликт.
Ще кажете, „лесно е да се каже, но когато другият всеки ден те провокира с грубост, глупост, мързел, незачитане на желанията ти, молбите ти, нежелание да промени това, което те дразни, или просто не ти обръща внимание и не те цени като партньор? Тогава как постъпваш с него?”
Сега ще споделя едно упражнение, което много ми помага да излизам бързо от бримката на конфликта.
Представи си какво би отговорил той на всяка от констатациите ни за него по-горе?
„Не съм груб, просто се отбранявам от нападките ти!
Наричаш ме глупав, заради това, че правя нещата, които ми харесват, само защото ти ги смяташ за безполезно губене на време?
Мързелив съм, защото гледам любимото си предаване, вместо да сгъвам прането?
Искаш да престана да си оставям чорапите в коридора, и затова ми крещиш всеки път, като че ли съм продал детето?”
Интересно, нали? Разбира се, че ние няма да сме съгласни, но всеки има гледна точка и вижда себе си като добър човек, който има основания да прави това, което прави.
Ако на нас постоянно ни повтарят, че сме мързеливи, арогантни, че не вършим нищо както трябва, или просто ни игнорират, смятате ли, че ще се затрудним да измислим аргументи в своя полза? Дори няма да ни хрумне, че тези обвинения според другия имат основания . Откъде-накъде?
Разбирате ли накъде вървим. Всеки смята себе си за прав. И затова, когато вътрешно се подразним силно от поведението или отношението на някой, ние няма да го променим, като му отвърнем с нападка, нито с неприязън, нито с недоволство, нито със заплаха, или бой.
Той ще продължи да смята, че е прав. И ние ще продължим да сме в конфликт.
„Но не можем да не реагираме!” Ще кажете основателно.
Обаче можем да надскочим първичната реакция на несъгласие. Първичната реакция всеки я може.
Овладяната реакция обаче е тази, която ни отделя от животинския свят. Овладяната реакция не означава да не реагираме – а означава да се качим едно ниво над думите на другия (или действията му) – като си кажем, „да, аз съм прав”, и същевременно в главата ни изскача мехурчето, което ни показва, че сме будни и виждаме цялата картина на случващото се (не само тази пред собствения си нос) – и си зададем само един единствен важен въпрос:
Защо и той е прав? (Какво мисли и изпитва той в тази ситуация?)
И да изброим само 3 причини. В никакъв случай не повече, в крайна сметка целта ни не е да забравим основанията за собствената ни правота.:)
След като направим това, вече сме включили в играта и главния си мозък, не действаме първосигнално, и можем да измислим интелигентно повеждане на разговора в посоката, която смятаме за полезна.
Коя е интелигентната посока, когато искате да въздействате на някого да се промени?
Сигурна съм, че имате отлични методи за това. За това ще ви споделя само един, който може да тествате веднага.
Ето една ситуация, която в обичайния случай може да се развие така:
Аз: Плати ли сметките?
Той: Не, забравих.
Аз, с едва сдържан гняв: днес беше последният срок...
Той: Ще ги платя утре сутринта, какво толкова, най-много някакви лихви, няма да спрат ...
Аз: Как може да си толкова безотговорен и вечно да ме държиш в напрежение!... Защо винаги трябва сама да върша всичко?!
Той: Ооо, стига си преигравала. Голяма работа. Все ще направиш от мухата слон. Излизам до магазина да си взема бира и чипс за мача след малко.
Аз: Тръгвай, и може изобщо да не се връщаш да го гледаш тук, явно не те е грижа за нас, мислиш само за себе си...
А в случая с овладяната реакция може вие да я развиете ето така:
Аз: Плати ли сметките?
Той: Не, забравих.
Аз, усещайки, че ме обхваща гняв, и прескачайки през глава въпроса „защо???!!”: Добре, а какво ще правим?
Той: Ще ги платя утре сутринта. Нищо особено няма да се случи от забавянето.
Аз, въздъхвайки с негодувание за пропуска му, но спомняйки си, че има толкова неща, за които го харесвам: Добре, да вечеряме.
Той: Хайде, че след малко започва мача. Ще ти помогна със слагането на масата, а след вечеря ще изляза до магазина да взема бира и чипс. Ти искаш ли нещо за теб?
Аз: Благодаря ти, че се сещаш да ме попиташ. И за масата също.
Той, с усмивка: Харесва ми да си щастлива!
Вътрешният ни диалог е това, което овладява ситуацията. И го прави по най-простия механизъм – изписва на лицето и в действията ни какво е отношението ни към другия.
Вътрешният ни диалог е това, което можем да управляваме, и с което автоматично и незабележимо променяме нагласата на човека срещу нас – без съпротива, без той дори да усети какво се случва. Вътрешният диалог, в който се спираме, след като сме се уловили, че се хващаме в бримката на конфликта, и си казваме: „Виждам, че вече си вътре, но ти управляваш това, което тече в главата ти, и това, което излиза от устатата ти.”
Всеки път, когато усетиш, че си с единия крак в бримката на конфликта, просто можеш да си кажеш:
„Знам какво става, и въпреки, че не ми харесва, и имам право да не ми харесва, избирам да се чувствам добре. Избирам да се чувствам силен, и да излезем от ситуацията с радост. Благодаря ти, че ми напомни!” На вътрешния си буден аз разбира се.
И да излезеш от този вътрешен диалог с усмивката и мекотата на човек, уверен в положителния резултат, или приемащ резултата, такъв какъвто е.