Сподели във Facebook

От работата с хора, които преминават през конфликт, съм забелязала, че има една основна черта, които засяга мисленето им, докато са в конфликта.

Ако сте имали наскоро спор или скарване с някого, сте забелязали, че в спора всеки опитва да убеди другия в собствената си правота.

Първоначалната инерция, с която влизаме в конфликта е именно да отстоим нещо, в което вярваме. Като да подкараме влак, захранвайки двигателя с горивото на вярването в правотата ни. И колкото повече се самоубеждаваме в правотата си, толкова повече влакът забързва. Докато сме на влака на конфликта, ние се увличаме от стремителната скорост и в унеса си сред все по-размазаните предмети навън в един момент сме в състояние да виждаме само тези, които търсим целенасочено, за да потвърдят правотата ни. Иначе казано, качваме се на омагьосан влак, от който с набирането на скорост спираме да виждаме многопластовата реалност – и се ограничаваме само в един единствен пласт – на моята правота – и неговата грешка и вина.

Макар и естествен в началото на конфликта, поривът да отстояваме правотата си като търсим причините за проблема у другия и не забелязваме своето участие в него, с напредването на времето и увеличаването на скоростта, не само става пречка да виждаме различните възможни гледни точки и да преценяваме ситуациите многопластово и адекватно. Има и една още по-драматична за нас последица – притъпява способността ни да управляваме ситуациите и да ги насочваме по нашата воля. Започваме да се чувстваме вече като на влак на ужасите, летящ с бясна скорост, до чийто лост на управление ние нямаме достъп.

Смятаме, че лостът на управление не може да бъде намерен, или че противникът ни пречи да го стигнем, или че изобщо не съществува повече такъв лост. Чувството за безпомощност, което ни завладява, ни прави още по-уязвими и нащрек - търсещи опасността във всичко – и готови да подскочим и да се нахвърлим върху другия за всяко негово действие, което отдалеч заподозираме като опасност.

Накратко - хората в конфликт изкривяват реалността по начин, по който виждат предимно опасности, и то причинени от другия в конфликта. Успешните хора, които правят иновации и променят света изкривяват реалността като си представят нещата, които желаят ни, и при това са твърдо уверени, че те ще се случат, дори другите да ги смятат за невъзможни. И разбира се, ги осъществяват – Уолт Дисни, Стив Джобс, Томас Едисон, и всички мислители и изобретатели от най-древни времена до днес.

Докато това изкривяване на реалността може да е тенденция в мисленето и преди конфликта, по време на разгарянето му то става водещо.
Как обаче се обръща тази тенденция? Как да слезем от високоскоростния влак на конфликта, на когото не намираме лоста за управление?

Общо взето, имаме три избора – или да скочим в движение, или да спрем да подаваме гориво или да намерим и използваме лоста за управление.

Какво се случва в житейските ни случаи:

„Ти оплеска нещата, така, че сега детето ни да страда от поредната смяна на училище.”
„Какво? Заради твоите постоянни претенции и изисквания към училището го отстраниха”.
„Ти го записа в това училище без дори да ме попиташ”
„Ти попита ли ме как се справих, когато ме остави на улицата с детето, без дом и без работа, и без издръжка. Та да искаш да те попитам, в кое училище да го запиша, за което дори не искам от теб да плащаш.”
„А ти направи всичко възможно да прекъснеш връзката ми с детето”.

Ето така лесно ескалира конфликта. Вече сме на влака, който лети с бясна скорост – колкото повече, толкова повече. Вадим нови и нови грешки на другия, които наливат гориво и влакът все повече хвърчи. Влакът на конфликта се движи от наливането на гориво – горивото на нашата мисъл, че всички грешки се дължат на другите, и че ние ще се борим до край, за да отстоим правотата си. За да спрем влака, можем да спрем да наливаме гориво.

Дори да знаем това, кой обаче ще иска да спре пръв? Ако аз просто спра да наливам от това гориво, като допусна в главата си мисълта, че и аз имам своя роля в разпалването на конфликта, дали ще спре влакът? Ами другия, нали той ще продължи да налива горивото на неговата мисъл за неговата правота? Така е, ще продължи. Но когато ние спрем да наливаме, ще забавим скоростта на влака двойно.

На другия ще му стане много по-трудно да налива и да увеличава скоростта – влакът на конфликта е тежка машина. И ще му стане много по-лесно да започне отново да вижда през прозореца многопластовата реалност – вече няма да вижда само размазани обекти, и ясно сред тях само тези, които целенасочено си избира, а ще може да вижда и другите – зелените дървета, сградите с различни покриви, и хората с различни посоки. Да си припомня колко пъстро и приятно място може да бъде света извън влака на конфликта. Както и че влакът на конфликта в крайна сметка още от самото начало е бил само временен превоз - да го придвижи от неприятната ситуация към по-приятна, и по погрешка е станал постоянен дом.

Тези мисли са достатъчни да разсеят другия от постоянния иначе фокус върху грешките на опонента и върху търсените опасности, и да го върнат към приятната част на живота му. И влакът съвсем да забави и спре.

И така, основното правило – можем да спрем влака на конфликта, като спрем да наливаме мислите и вниманието си към грешките на другия и предполагаемите опасности – горивото, което го захранва. 

Как обаче да спрем? Нали ако не мислим за опасностите, има риск да сме напълно неподготвени и неприятно изненедани, отнесени в битката от опонента. И ако не гледаме грешките у него, трябва да намерим някаква друга логика, на която се дължат неприятностите ни и да се борим с други причини, които изобщо не изглеждат очевидни.

Как да не мислим за опасностите? И как да намерим истинската причина за неприятностите?

Няма как да не мислим за опасностите, има как да сведем до минимум мисълта си за тях, осигурявайки си вътрешна сигурност. Откъде идва вътрешната ни сигурност? От увереността ни, че можем да се справим с всяка ситуация – от вярата в собствените ни сили. Както и от познаването на механизмите, които движат събитията. На този, според който колкото повече внимание отделяме на едно нещо, толкова повече енергия му даваме да се разраства. Вниманието ни храни събитията. Колкото повече внимание отделяме на негативните черти на другия, на безогледното му поведение, толкова повече то се разраства. И колкото повече внимание отделяме на мислите за опасността нещо да се случи, толкова повече подхранваме случването му. Така се оказваме качени на влак, летящ с висока скорост, подхранван от нашите собствени мисли за опасността от това да летим на влак с бясна скорост.

Яко, а?

Да си говорим по същество. Как се слиза от такъв влак?

Както споменах горе, винаги можем да скочим – рискът е дали ще оцелеем. Скачането означава просто да се откажем да се занимаваме с конфликта – но колкото по-висока скорост е набрал, толкова повече щети вероятно ще понесем.

Във всички случаи по-привлекателна изглежда перспективата да намалим скоростта на влака - като му спрем горивото или с лоста.

За горивото вече стана съвсем ясно – спираме ние да наливаме от нашите мисли за грешките в другия, и скоростта ще намалее, а с това ще дойдат и всички останали предимства – като това, че и другият ще намали подаването на гориво и ще можем заедно в един момент да спрем влака.

А как да го спрем с лоста? Кой е лостът, който управлява движението на влака?

Отново сме ние – заедно с другия в конфликта. За да спрем влака с лоста, очевидно първо трябва и двамата да се съгласим, че е необходимо да го спрем. Качили сме се както казахме, за да отидем на някое по-хубаво място, избягвайки от неприятната ситуация. Само че нашето хубаво място е в съвсем различна посока от хубавото място на другия – и там, където се разделят релсите в две посоки, ние се сборичкваме за лоста. Защото, ако искам да го заведа в посоката, в която само на мен ще ми е добре, той ще се бори докрай да я промени към неговата.

Ако сме с равностойни сили, след като се изтощим от битката – остава да седнем да се запитаме един друг – Добре де, ти какво ще търсиш там, където отиваш? За какво ти е това? И после какво? Може ли да получиш същото на друго място? – Ами ти? Не. Само на това място.

Докато не се разровят в истинските си намерения, трудно ще получат каквото искат. Ще продължат с боричкането и ще спечели по-силния. И като стигне до дестинацията си, може да разбере, че изобщо не е това, което е търсел, и че е можело да стигне без да унищожава съперника и да си причинява проблеми с последици, които ще му се изсипват още години напред...

В момента, в който решат, че са достатъчно изтощени, или пък че не искат да се унищожават взаимно, са в състояние да седнат и да се разберат накъде ще карат влака и какво ще получи всеки по пътя и в крайната дестинация. Тогава влакът спира с лоста – тържествено по всички правила, на желаната гара, и после на другата желана.