Представете си, че сте намерили един страшно готин и привлекателен човек, който по чудо на съдбата се интересува от нещата, които Ви вълнуват, готов е да Ви забавлява, и да Ви угажда. Перфектен! Прекарвате си уникално добре заедно. И си казвате – искам още от това!!! Всеки ден! И заживявате заедно.

Живеете, живеете, живееете, всеки ден започва да си прилича с предишния. Той има ангажименти, вие имате ангажименти, обаче имате и общи задачи, той не се включва, вие поемате, той е изморен, вие се изнервяте, имате проблеми, и той има, но не казва, вие сте изтощени от безучастието му, в общите неща, в личните ви безпокойства, и един ден ви проблясва – „аз не искам такъв партньор”. И му казвате „довиждане”. Ако имате деца, „довиждане” продължава дълги и мъчителни години, в които забравяте за удоволствията от живота, и водите битка, която изцежда всичките Ви сили.

Защо става така? Отговорът, който в 90% от случаите получавам в разговора с двойките, които са тръгнали да се разделят – той беше друг човек, не беше такъв …./тук задължително има нужда от цензура на думата/, какъвто е сега.

Интересна трансформация, нали? Тук винаги се изкушавам да кажа напиращата ми реплика „Ама нали сте го харесали … и избрали, и сте били през цялото време с него, докато той се е променял. Как Вие сте участвали в тази промяна?” Признавам, не го казвам. Не му е там мястото. Но на Вас го казвам, защото вие сте извън ситуация в момента и ще ме разберете.

Но в крайна сметка хората, които го казват са напълно прави, че партньорът им е бил друг. Защото човекът е много динамично същество – има свойството да си променя състоянието и поведението. Вярванията му остават едно от най-постоянните неща, но всичко останало се променя.

Когато започнем връзката си, ние сме постоянно на вълната на удоволствието. С течение на времето обаче като част от живота се появяват проблеми за решаване – като живеем заедно, грижим се за общ дом, евентуално общи деца – това отнема време и усилия, и средства, разбира се.

И понеже се появяват проблеми в общия ни живот, той не е вече както преди – на вълната на удоволствието – и започваме да свързваме общия ни живот предимно с проблеми. И да изпитваме болка от него. И заради вродения ни инстинкт да търсим удоволствие и да бягаме от болката, започваме да развиваме неприязън към случващото се в общия ни живот – просто защото ни е трудно или неприятно. И започваме да свързваме тази неприязън директно с поведението на партньора ни. Все пак, няма как проблемите да се дължат на нас – съвсем ясно е, че неприятната атмосфера във връзката се дължи до голяма степен на неговото поведение, и до по-малка на външните обстоятелства. И, евентуално, в някаква минимална – може и на нас.

И сме прави за това. И двамата. :) Забавно, нали? И двамата мислим едно и също – че проблемите се дължат предимно на това, което другия прави (и особено, което не прави), и са извън нас.

От всичко това със сигурност става ясно едно - удоволствието във връзката ни се срива от проблемите - от това, което смятаме за проблеми.

Какво да правим тогава с проблемите?

Вариант 1. Продължаваме да ги приписваме на другия. Изходът е, че му омръзва и отношенията си отиват. Принцът вече е жаба – е нашето обяснение.

Вариант 2. Приписваме ги на себе си. Тази отправна точка е полезна, защото те така или иначе именно в нашата глава са придобили статута „проблем”.  Преди да ги титулуваме, са носели простото име „случка”. В нашата глава първо сме нарекли принца „жаба”, докато той всъщност си е бил човекът, който обичаме, и който изпитва затруднение да се справи с даден проблем. „Жабата” просто е човек в затруднение, когото не харесваме, защото не може да се справи – според нашите очаквания.

Когато започнем да гледаме на себе си като на шефа, който не просто раздава титлите на случките, но и има власт да участва в справянето с тях, сме на сигурен път към овладяването им. Аз решавам какво да правим с проблема. И няма нужда да изследваме толкова кой какво точно е направил, за да го предизвика. Още по-малко да си мислим – „аз съм виновен, как можах да направя това?!. Толкова съм…” Това ни връща на пътя на безсилието. А ние искаме да решим проблема, не да си посипем главата с него и да се самозатиснем под тежестта му, нали?

Така, че си задаваме само един въпрос:

Какво мога аз да направя, за да решим проблема?

Ще се изненадате колко много идеи ще ви дойдат в следващите 5 минути.

Вариант 3. Изобщо не търсим виновни за проблема. Няма „жаби”, само случка. Възприемаме го като най-обикновена част от живота ни, и търсим решение – питаме другия, предлагаме ние. И гледаме да запазим вътрешната си стабилност.

Най-важното при решаването на проблемите ни е състоянието – нашето. Понеже проблемите ни потискат, ние буквално потъваме в изтощено, гневно или виновно състояние, и губим силата си да се справим с тях. Нашата единствена задача при проблем, е да си върнем състоянието на стабилност. Пътят минава през простото приемане на проблема, през припомнянето на всички причини да имаме доверие в себе си и в силата си, и през желанието да излезем от него.

Нашата сила и увереност е това, което най-много ще помогне на партньора ни също да започне да си възвръща силата и да се включи в решаването на проблема.

Връзките оцеляват, когато двамата партньори поддържат силата и желанието за преодоляване на проблемите, без да търсят кой какво е направил, за да се случат.

А за принца и жабата – принцът винаги си е нашият любим – просто ние си слагаме „жабешките очила”, през които го виждаме като „жаба”. И тогава го наричаме „жаба” и се държим с него като с отвращаващ екземпляр. Познайте той като какво се държи!

Когато се случи да го виждаме като принц – и му говорим както на принц, и се държим с него така внимателно както с принц - нашия принц, чието присъствие в живота ни ни прави просто щастливи, … тогава – можете сами да проверите как ще ви отговори един щастлив човек.

АКО Ви се иска да превърнете "Жабата" си в принц, или принцеса, чувствайте се поканени ад ни попитате как, на office@spogazhdane.com и да си запишете час за сесия.